Производството е образувано по жалба, подадена от Фондация “Български адвокати за правата на човека”, за отмяна на разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и ал. 5, пр. първо, чл. 37а, ал. 2 и 3 от Правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията.

   Ответникът по жалбата - министърът на правосъдието, не е взел становище по същата.

   Върховният административен съд в настоящия 5-членен състав, като прецени изложените в жалбата доводи, приема за установено следното:

   Върховният административен съд съгласно чл. 5, ал. 1 ЗВАС е компетентен да разглежда протести и жалби срещу актове на Министер­ския съвет, министри, ръководители на други ведомства, които са непосредствено подчинени на Министерския съвет.

   Правилникът за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията (ДВ, бр. 97/4.XII.1990 г.) е издаден от министъра на правосъдието на основание чл. 160 ЗИН и той има нормативен характер, поради което подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 5, ал. 1 ЗВАС.

   Жалбоподателят - Фондация “Български адвокати за правата на човека”, е регистрирана с решение от 14.II.2002 г. от СГС по ф. д. № 11788/95 г. и нейната цел е популяризиране на националните и международните стандарти и актове в областта на правната защита на правата на човека, на практиката по прилагането им, на вътрешни и международни процедури за защита на правата на човека и утвърждаването им като действен механизъм. Целите и предметът на дейност на Фондация “Български адвокати за правата на човека” обуславя и правния интерес от обжалване на съответните разпоредби от ППЗИН.

   Законосъобразността на обжалваните разпоредби следва да бъде преценена в съответствие ли са същите с разпоредбите на Закона за изпълнение на наказанията и други актове, имащи по-висша юридическа сила, а юридическата сила на нормативните актове е различна и се определя от органа, който ги е издал. В Закона за нормативните актове са посочени видовете нормативни актове и те са градирани по степен, като висша сила имат законодателните, и всички останали подзаконови актове трябва да бъдат съобразени с тях изцяло. Правилникът като подзаконов нормативен акт не може да създава нови правомощия или да ограничава установените със закон права и задължения за своите адресати и всяко нарушение в тази насока съгласно чл. 15 ЗНА води до незаконосъобразност на подзаконовия нормативен акт.

   Върховният административен съд, 5-членен състав, приема, че жалбата е частично основателна относно разпоредбата на чл. 36, ал. 5, пр. първо от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията.

   В глава трета на ППЗИН е уредено правното положение на лишените от свобода. Безспорно този подзаконов нормативен акт се прилага по отношение на лица, които изтърпяват влезли в сила присъди.

   В чл. 36, ал. 1 ППЗИН се предвижда, че свижданията на лишените от свобода се провеждат в предварително определени дни и в специално обзаведени помещения в присъствието на служител на администрацията на мястото за лишаване от свобода.

   Свижданията със защитниците и поверениците във връзка с дела се допускат след пред­ставяне на бележка от адвокатския колектив - ал. 5, пр. първо.

   В жалбата се твърди, че общата регламентация на режима на свиждане ограничава и това със защитниците и поверениците досежно конкретно определени дни за свиждане в специални помещения и в присъствието на лице от администрацията. Жалбоподателят се позовава на чл. 31, ал. 5 от Конституцията на РБ, който гласи, че “на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата”.

   Съгласно чл. 23 ЗИН лишените от свобода могат да се ползват от всички установени от законите права с изключение на: а) правата, от които са лишени с присъдата; б) правата, които са им отнети ограничени изрично със закон или друг нормативен акт, и в) правата, чието упражняване е несъвместимо с изпълнението на наказанието. Самото изпълнение на наказанията има за цел да поправи и превъзпита осъдените към спазване на законите, да въздейства предупредително върху тях, да им отнеме възможността да извършват други престъпления, да въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, но то не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на осъдените.Тези цели на Закона за изпълнение на наказанието, посочени в чл. 2 от него, не противоречат на чл. 31, ал. 5 от Конституцията, а са съобразени с него.

   Лишените от свобода имат право на свиждания, както е предвидено в чл. 33, ал. 1, буква “б” ЗИН. В обжалваната разпоредба на чл. 36, ал. 1 ППЗИН е установен самият режим на свиждане, който не противоречи както на Закона за изпълнение на наказанията, така и на чл. 31, ал. 5 от Конституцията на РБ. Обстоятелството, че е предвиден режим на свиждане, включително и със защитници и повереници, при определени условия не води до извода, че се създават пречки на лишените от свобода за осъщест­вяване на основните им права. Точно обратното - гарантирано е правото им на свиждане със защитници и повереници именно за осъществяването на тези права, но при определени условия, произтичащи от изтърпяването на наказание “лишаване от свобода”, което само по себе си е една репресивна мярка срещу лице, извършило престъпление, установено по съответния ред с влязла в сила присъда.

   След като тази разпоредба не противоречи на чл. 31, ал. 5 от Конституцията на РБ, както и на разпоредбите на специалния закон, какъвто е Законът за изпълнение на наказанията, по чиято делегация е приет Правилникът за прилагането му, жалбата в тази част следва да бъде отхвърлена.

   Незаконосъобразна е обаче разпоредбата на чл. 36, ал. 5 ППЗИН в частта, с която е предвидено, че свижданията със защитници и повереници във връзка с дела се допускат след пред­ставяне на бележка от адвокатския колектив. Тази норма не е съобразена с редица текстове от Закона за адвокатурата.

   Съгласно чл. 34, ал. 1 ЗА адвокатът има право да се среща насаме с клиента си, включително когато той е задържан под стража или лишен от свобода, като разговорите по време на срещите не могат да се подслушват или записват, но срещите могат да бъдат наблюдавани. Т.е. неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ППЗИН относно срещите на адвокат с осъдения на “лишаване от свобода” не могат да бъдат наблюдавани. Забраната на чл. 34 ЗА се отнася до това, че разговорите между тях не могат да се под­слушват и записват, но няма законова пречка да се наблюдават от служител на администрацията на мястото за лишаване от свобода.

   Изискването обаче на чл. 36, ал. 5 ППЗИН свижданията със защитници и повереници във връзка с дела да се допускат след представяне на бележка от адвокатския колектив противоречи на чл. 34, ал. 4 ЗА, съгласно който при свиждания адвокатът се легитимира само с адвокатската си карта. След като той удостоверява качеството си на адвокат посредством адвокатската си карта, не е необходимо пред­ставянето на служебна бележка от адвокат­ския колектив, както е предвидено в обжалваната разпоредба. След като адвокатът има право да се среща насаме с клиента си, включително когато той е лишен от свобода, не се изисква някакво специално разрешение от адвокат­ския колектив, към който той членува, за провеждане на свиждане, нито пък удостоверяване качеството на адвокат на дадено лице посредством такава бележка - достатъчно е съгласно чл. 34, ал. 4 ЗА при свиждания адвокатът да се легитимира единствено с адвокатската си карта.

   Ето защо с оглед на изложените съображения ВАС приема, че следва да бъде отменена разпоредбата на чл. 36, ал. 5 ППЗИН, пр. първо като противоречаща на чл. 34, ал. 1 и 4 ЗА.

   Предмет на обжалване от Фондация “Български адвокати за правата на човека” е и чл. 37а, ал. 2 и 3 ППЗИН. В тях е предвидено, че лишените от свобода могат да провеждат телефонни разговори само със своите низходящи и възходящи роднини, братя, сестри и съпрузи, като телефонните разговори се провеждат под конт­рола на служител от администрацията, който предварително се уверява дали разговорът е с посоченото лице и дали то е съгласно да го проведе.

   В жалбата се твърди, че непосочването на адвокатите в кръга на лицата, с които лишените от свобода могат да провеждат телефонни разговори, ограничава конституционното право на защита, което е гарантирано с чл. 34 от Конституцията.

   Този довод обаче е несъстоятелен. В чл. 34 от Закона за адвокатурата е установен режимът на свиждания и контакт между адвоката и неговия клиент. Обжалваните разпоредби регламентират друг вид отношения, отнасящи се до кръга от лица, освен защитниците и поверениците, с които осъденият на лишаване от свобода може да провежда телефонни разговори при условията, посочени в чл. 37а, ал. 2 и 3 ППЗИН. Както се посочи, самото наказание “лишаване от свобода” е свързано с ограничения, произтичащи от неговия характер, включително и досежно провежданите телефонни разговори, но обжалваните разпоредби не противоречат на нормативен акт от по-висша степен, поради което жалбата в тази част се явява неоснователна. Впрочем твърдението на жалбоподателя се свежда в тази насока до това, че ограничавайки кръга на лицата, с които осъденото лице има право да провежда телефонни разговори, се лишава от адвокатска защита, тъй като в този кръг не са включени изрично и адвокатите. Режимът на контактите на адвоката с неговия клиент, включително и с осъдените на “лишаване от свобода”, е гарантиран както от Конституцията на РБ, така и от Закона за адвокатурата.

На основание изложените съображения ВАС, 5-членен състав,

РЕШИ:

 

   Отменя разпоредбата на чл. 36, ал. 5, пр. първо от Правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията: “Свиждания със защитници и повереници във връзка с дела се допускат след представяне на бележка от адвокатския колектив” като незаконосъобразна.

   Отхвърля жалбата на Фондация “Български адвокати за правата на човека” със седалище София, ул. Гурко 49, за отмяна на чл. 36, ал. 1, чл. 37а, ал. 2 и 3 ППЗИН.

Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила в отменителната част в деня на обнародването му в “Държавен вестник”.