В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на пети юли през 2012 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АГЛИКА ГАВРАИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА ДИМИТРОВА

РАЛИЦА ГЕРАСИМОВА

при СЕКРЕТАРЯ ........... М.П..………....... и в присъствието на ПРОКУРОРА......................................................................…….....като разгледа докладваното от съдия ГЕРАСИМОВА в.гр.д. №612 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на „Т-Р.” АД срещу решение №689 от 17.04.2012 г., постановено по гр. д. №12019/2011. по описа на РРС, с което са били отхвърлени предявениите обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК-за признаване за установено по отношение на Ц.С.С., че същият дължи на „Т-Р.” АД сумата от 203.30 лева – неплатена цена на доставена топлинна енергия за периода от 26.10.2010 г. до 27.04.2011 г. по 6 бр. фактури, сумата от 22.40 лева лихва за забава от падежа на всяка фактура до 21.09.2011 г., както и сумата от 100.00 лева – разноски по заповедно производство, за които вземания по ч. гр. д. №7635 по описа на РРС за 2011 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт. Развиват се съображения, че първоинстанционният състав не е изяснил фактическата обстановка по делото и поради това е достигнал и до погрешни изводи. Конкретизира се в последната насока, че ответникът като собственик на сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа е станал потребител на топлинна енергия.

Ответникът по жалбата - Ц.С.С. не изразява становище по основателността на същата.

След преценка на събраните доказателства и като обсъди оплакванията по жалбата, Окръжният съд приема за установено следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща право на жалба и правен интерес от обжалване, в законоустановения в чл.259, ал.1 от ГПК срок, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

По същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното решение на първоинстанционният съд е валидно, допустимо и правилно.

Съдът възприема изцяло установената от районния съд фактическа обстановка по делото, както и направените въз основа на нея правни изводи. Постановеният извод за неоснователност на предявените искове кореспондира с доказателствата по делото и правилно е приложен материалния закон. В този смисъл решението следва да бъде потвърдено и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на същото.

Производството пред районния съд е образувано по иск, предявен от „Т-Р.”-АД, гр.Р. против жалбоподателя С., да се признае за установено, че ответникът дължи на дружеството сумата от 517.01 лв., представляваща главница по доставена топлинна енергия по 6 бр. фактури за периода от 26.10.2010 г. до 27.04.2011 г., сумата от 22.40 лева лихва за забава от падежа на всяка фактура до 21.09.2011 г. и съдебните разноски. В хода на производството пред първоинстанционния съд е било допуснато изменение на иска в частта за главницата и ищецът е претендирал да бъде признато за установено, че ответникът дължи сума – цена на доставена топлинна енергия за същия период в размер на 203.30 лева и лихва за забава в размер на 22.40 лева.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че въззивният жалбоподател е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата в размер на 517.01 лв., представляваща неплатена цена за доставена топлинна енергия за периода от 26.10.2010 г. до 27.04.2011 г. по 6 бр. фактури, законната лихва върху сумите, за сумата в размер на 22.40 лв.- лихва за забава, както и за направените разноски. Въз основа на заявлението е било образувано гр.д.№7635/2011 г. по описа на РРС и е издадена заповед за изпълнение от 27.09.2011 г. Срещу издадената заповед за изпълнение в срока по чл.414 от ГПК ответникът по въззивната жалба е подал възражение, поради което и жалбоподателят е предявил иск за установяване на вземането си по реда на чл.422 от ГПК в законоустановения срок.

Безспорно е по делото, че Ц.С. е собственик на недвижим имот-апартамент №*, находящ се в гр.Р., ***** и между страните по делото е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия. Съгласно приетата в първоинстанционното производство експертиза сградата, в която се намира гореописания недвижим имот, както и имотът на С. са присъединени чрез сградна инсталация към топлопреносната мрежа на дружеството жалбоподател. Установява се още и че в сградата и имота е въведено дялово разпределение, както и че са спазени нормативните правила за същото. С експертизата е установено също, че в имота на ответника по жалбата няма прикачени отоплителни тела, горещо водоснабдяване, а апартаментът е видимо необитаем.

Предвид на тези факти правилно и в съответствие със закона първоинстанционният съд е приел, че ответникът по жалбата като собственик на процесния недвижим имот има качеството на потребител по смисъла на чл.153 от ЗЕ. Според цитираната правна норма всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 от ЗЕ потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела на общите части на сградата.

При така установеното от фактическа страна правилно и законосъобразно районният съд е счел, че жалбоподателят „Т-Р.” АД не е доказал реалната доставка на топлинна енергия за процесния период, за която претендира за заплащане на цена от потребителя.

В производството по предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането си. В конкретния случай при правилно разпределена доказателствена тежест в приложение на правилото по чл.154, ал.1 вр. чл.153 ГПК, недоказано е останало именно основанието за претендираното заплащане на продажната цена. Със заключението на СТЕ (неоспорено докато трае изслушването му от страна на жалбоподателя - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК) се установява, че в имота на ответника по жалбата освен констатираната липса на отоплителна тела е установено и обстоятелството, че преминаващите вертикални щрангове са били затворени на третия етаж и по тях не е циркулирала гореща вода. В този смисъл и претенцията на ищеца е останала недоказана, което е изцяло в негова тежест в настоящото исково производство.

Акцесорната претенция за лихва неизменно следва съдбата на главния иск.

Предвид обстоятелството, че ответника по жалбата е бил представляван от процесуален представител при условията на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, то с оглед изхода на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати възнаграждение за участие във възивното производство, съобразно предписанията на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в размер от 100 лева.

Мотивиран така въззивният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение №689 от 17.04.2012 г., постановено по гр. д. №12019/2011. по описа на РРС.

ОСЪЖДА „Т-Р.”-АД да заплати на адв. П.Т.Г. ***00 лв. възнаграждение за оказана на ответника безплатна адвокатска помощ пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Детайли на решението

Свързани нормативни документи

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 85 от 30 април 2004 г. за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ), приет с Постановление № 269 на Министерския съвет от 1996 г. (обн., ДВ, бр. 97 от 1996 г.; изм. и доп., бр. 62 и 100 от 1997 г., бр. 68 от 1998 г., бр. 13, 20, 57, 60 и 114 от 1999 г., бр. 112 от 2001 г. и бр. 8 и 35 от 2002 г.)