Върховният административен съд в състав: председател: Венета Марковска, и членове: Веселин Ангелов, Веселина Тенева, Ваня Пунева, Милка Панчева, при участието на секретар-протоколиста Григоринка Любенова разгледа административно дело № 5722 по описа на Върховния административен съд - петчленен състав, за 2004 г., докладвано от съдията Веселин Ангелов.
Производството пред Върховния административен съд - 5-членен състав, е по чл. 5, т. 1, чл. 13, ал. 1 и чл. 23 ЗВАС.
Същото е образувано по жалба на:
Сдружение за транспортна дейност и услуги “Авто 94” със седалище и адрес на управление Варна, с искане за отмяна на § 3 (чл. 3, ал. 1 и 2), § 13 (чл. 10а, ал. 1 и 2), § 26 (чл. 21, ал. 1, т. 13, 14 и ал. 3), § 39 (чл. 46) и § 61 от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 34 от 1999 г. за таксиметров превоз на пътници, издадена от министъра на транспорта и съобщенията и обнародвана в “Държавен вестник”, бр. 29 от 2004 г.
Сдружението поддържа, че при изменението на наредбата са допуснати съществени нарушения на нормативната уредба и несъответствие с целите на закона, ето защо моли отмяната на посочените текстове като незаконосъобразни. Незаконосъобразно според жалбоподателя с подзаконов акт се разширява кръгът на задължителните условия за осъществяване на нормативно регламентирани дейности, респ. доурежда се Законът за автомобилните превози. Претендира разноски.
Асоциация за европейска интеграция и права на човека с искане за отмяна на чл. 18, т. 4, чл. 21, ал. 1, т. 2 и 17.2 от приложение № 11 към чл. 22, ал. 1 от същата наредба като незаконосъобразни и противоконституционни. Жалбоподателят претендира разноски.
Двете жалби са обединени в едно общо производство с определение на съда от 4.ХI.2004 г. по присъединеното към настоящото производство дело № 6825 от 2004 г. по описа на Върховния административен съд - 5-членен състав, образувано по повод жалбата на втория от посочените жалбоподатели.
Ответникът по делото - министърът на транспорта и съобщенията, оспорва жалбите, като моли същите да бъдат отхвърлени като неоснователни. Счита, че не са налице поддържаните от жалбоподателите противоречия с актове с по-висша юридическа сила. Съображенията си излага в писмено становище.
Върховният административен съд - 5-членен състав, за да се произнесе по жалбите, съобрази следното:
Принципно същите са процесуално допустими. Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Правният интерес от обжалването на подзаконовите нормативни актове произтича от твърдението на жалбоподателя за наличие на противоречие на подзаконовия акт с правна норма от по-висш ранг. Всяко противоречие от посочения вид води до накърняване на конституционния принцип за законност на държавното управление. Пряк интерес от обжалването не е необходимо да бъде доказван. Правата на гражданите могат да бъдат ограничавани само със закон и единствено в случаите на чл. 57 от Конституцията, но не и с подзаконов нормативен акт. По аргумент на чл. 13, ал. 1 ЗВАС обжалването не е обвързано и със срокове.
По основателността на жалбите:
Жалбата на Сдружение за транспортна дейност и услуги “Авто 94” е частично основателна.
Законът за автомобилните превози е устройствен закон. Член 1 очертава приложното поле на закона. В императивната норма на чл. 12 и следващите са посочени обектът и субектите, подлежащи на регистрация, като със същата норма законодателят е създал делегация, по силата на която е овластил министъра на транспорта и съобщенията да издаде наредба за таксиметров превоз на пътници. Наредба № 34 от 6.ХII.1999 г. за таксиметров превоз на пътници (ДВ, бр. 82 от 1999 г.) и наредбата за изменението и допълнението й (ДВ, бр. 29 от 9.IV.2004 г.) са издадени на основание посочената изрична законова делегация. В чл. 12, ал. 8 ЗАП са изброени лимитативно случаите, при които се прекратява правото да се извършва таксиметров превоз. Възведеното в чл. 10а (нов) от наредбата изискване от първата регистрация на автомобила да не са изтекли повече от четири години би поставило превозвачите с автомобили над тази възраст в съотношение на неравностойност с тези, извършващи дейност с нови автомобили. Нарушава се принципът за равнопоставеност и социална справедливост, прокламиран в чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Възведеното с изменението изискване разширява обема на задължителните условия, предвидени в закона за осъществяване на нормативно регламентирана дейност по превозване на пътници. Недопустимо е подзаконов нормативен акт да разширява приложното поле на Закона за автомобилните превози, респ. да доурежда същия. Качеството на автомобила се определя от: марка, клас, пробег, години и поддръжка. Да се залага единствено и само на критерия “години” е неправилно. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 24а, ал. 2, т. 4 и чл. 91, ал. 3, т. 5, които говорят за “годност” и “техническа изправност”, а не за “възраст”.
Забраната за използване на коли над 4 години е ограничение на свободната стопанска инициатива в сферата на таксиметровите услуги, поради което може да бъде установена само със закон, и то изрично.
По идентични съображения за незаконосъобразност следва да бъде отменен и § 26, с който към чл. 21, ал. 1 са създадени т. 13 и 14, установяващи пречки за първоначалната регистрация на автомобили над 4 години, както и § 61, свързан с влизането в сила на разпоредбите на чл. 21, ал. 1, т. 14.
Основателна е жалбата и в частта й, с която се иска отмяна на § 39, с който в чл. 46 от наредбата се създава ал. 2 (нова), съгласно която поставянето на табела “не работи” и свалянето и закриването с калъф на знака “такси” се извършва след приключването на пътния лист и анулирането на електронния таксиметров апарат с фискална памет.
Новосъздадената алинея противоречи на чл. 24 ЗАП предвид обстоятелството, че на същото основание министърът вече е издал друга Наредба № 35 от 3.ХI.1999 г., съгласувана с други две ведомства, неотменена и действаща към момента, с която най-детайлно е указан начинът за работа с електронните таксиметрови апарати с фискална памет, поради което се получава не само противоречие в правната уредба в двата нормативни акта, но и опасен правен прецедент. Независимо от това спазването на нововъведените изисквания би означавало след всяко слизане на пътник и престой на автомобила водачът да попълва отново всички документи, което би го поставило в невъзможност да извършва основната си дейност. Държавната администрация трябва да създава условия и да насърчава осъществяването на всяка правно регламентирана дейност, а не да създава пречки чрез подзаконови нормативни актове за реализирането й.
По отношение на § 3 (чл. 3, ал. 1 и 2) и § 26 (чл. 21, ал. 3) доводи за незаконосъобразност не се сочат. Такива не са и налице.
Жалбата на Асоциация за европейска интеграция и права на човека срещу чл. 18, т. 4, чл. 21, ал. 1, т. 2 и 17.2 от приложение № 11 към чл. 22, ал. 1 от Наредба № 34 от 6.ХII.1999 г. (обн., ДВ, бр. 109 от 1999 г.; изм. и доп., бр. 29 от 2004 г.) е неоснователна.
Наредбата в обжалваната й част е издадена при наличие на компетентност и спазване на изискуемата форма. Обжалваните текстове не противоречат на чл. 48 от Конституцията, както се поддържа в жалбата. Прогласеното в чл. 48 от Конституцията право на труд не е абсолютно и подлежи на различни ограничения от обективен и субективен характер. Това право на труд не изключва законов регламент на условията, при които то може да бъде упражнявано. По тази причина и в защита на живота и здравето на пътниците на таксиметров превоз в чл. 18, т. 4 от наредбата е въведено изискването водачите на лек таксиметров автомобил да са физически здрави и да не са инвалиди. Ограничението е въведено с оглед специфичния характер на професията таксиметров шофьор, която е рискова и трябва да осигурява безопасност, сигурност и надеждност на таксиметровите превози. Тези изисквания не могат да се тълкуват като пряка дискриминация. Такава би била налице при хипотезата на по-неблагоприятно третиране на лице в сравнение с друго такова лице при сходни обстоятелства, респ. ако един инвалид е бил третиран по-неблагоприятно от друг инвалид при сходни обстоятелства.
По аналогични съображения неоснователни са и доводите в жалбата относно въведените в чл. 21, ал. 1, т. 2 от наредбата и възпроизведени в т. 17.2 от приложение № 11 към чл. 22, ал. 1 изисквания, на които трябва да отговаря лекият автомобил. Съгласно т. 2 той не трябва да бъде оборудван за управление на инвалиди или за учебни цели. Въведените изисквания са в съответствие с разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗАП, съгласно която регистрираните превозвачи могат да осъществяват таксиметрови превози на пътници само с МПС и водачи, които отговарят на изискванията на наредбата по чл. 12а, ал. 4 ЗАП. Изискванията са възведени отново с оглед гарантиране сигурността и безопасността на таксиметровите превози.
В съответствие с изложеното и чл. 23 ЗВАС Върховният административен съд - 5-членен състав, Отменя като незаконосъобразни разпоредбите на § 13 (чл. 10а, ал. 1 и 2), § 26 (чл. 21, ал. 1, т. 13 и 14), § 39 (чл. 46) и § 61 (във връзка с чл. 21, ал. 1, т. 14) от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 34 от 1999 г. за таксиметров превоз на пътници, издадена от министъра на транспорта и съобщенията, обнародвана в ДВ, бр. 109 от 1999 г.; изм. и доп., ДВ, бр. 29 от 2004 г., по жалба на Сдружение за транспортна дейност и услуги “Авто 94”, като отхвърля жалбата на същия жалбоподател в останалата й част.
Отхвърля жалбата на Асоциация за европейска интеграция и права на човека срещу чл. 18, т. 4 и чл. 21, ал. 1, т. 2 и 17.2 от приложение № 11 към чл. 22, ал. 1 от същата наредба.
Осъжда министъра на транспорта и съобщенията да заплати на Сдружение за транспортна дейност и услуги “Авто 94” направените по делото разноски в размер на 410 лв.
Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в “Държавен вестник”.