Върховният административен съд в състав: председател: Ваня Анчева, и членове: Павлина Найденова и Лозан Панов, с участието на секретар-протоколиста Анелия Станкова разгледа адм.д. № 9789 по описа за 2012 г. на Върховния административен съд, седмо отделение, докладвано от председателя Ваня Анчева.
   Производство по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
   Образувано е по жалба на адв. Христо Георгиев Георгиев – САК, срещу чл. 123 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища, издаден от Висшия съдебен съвет – ДВ, бр. 66 от 2009 г. (ПАРОАВАС/правилника).
   Жалбоподателят поддържа оплаквания за нищожност на атакуваната подзаконова норма с твърдения, че същата противоречи на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България (КРБ), както и на друг текст от същия правилник – чл. 115, ал. 2. Сочи, че с разпоредбата, чиято валидност оспорва, се създава първична уредба на правомощия на съда, каквито не са предвидени нито в ЗСВ, нито в процесуалните закони – ГПК, АПК, НПК. Моли за отмяна на разпоредбата в цялост, алтернативно – само в частта й „гаранция или“.
   Ответникът – Висш съдебен съвет (ВСС/съветът), чрез процесуалния му представител оспорва жалбата в депозирано писмено становище, като счита същата за недопустима. Моли за присъждане на разноски.
   Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че процесният правилник е валиден акт, приет от ВСС в съответствие с делегираната му от закона компетентност съгласно чл. 342, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) във връзка с чл. 76, ал. 1 АПК и чл. 12 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Развива съображения за наличие на основания за отмяна на оспорената разпоредба на чл. 123 ПАРОАВАС поради несъответствието й с Конституцията и с други актове от по-висока степен.
   Върховният административен съд, в настоящия състав на седмо отделение, приема жалбата за процесуално допустима. По този въпрос е постановено окончателно определение № 14207 от 13.11.2012 г. по адм.д. № 12622/2012 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, което по силата на чл. 224 във връзка с чл. 236 АПК е задължително за настоящия тричленен състав.
   За да се произнесе по съществото й, съдът съобрази следното:
   Оспорената разпоредба на чл. 123 ПАРОАВАС
предвижда, че при служебно издаване на изпълнителен лист срещу лице, в полза на което има към делото гаранция или лична сума, се извършва прихващане с разпореждане и се издава изпълнителен лист само за разликата между дължимата и наличната сума. Прихванатата сума се внася в бюджета на съдебната власт. Когато присъдената сума е по-малка от гаранцията, разликата се освобождава с отбелязване върху гърба на банковото удостоверение.
   Правилникът, в който се съдържа атакуваният текст, е приет на основание чл. 342, ал. 1 ЗСВ, по силата на който Висшият съдебен съвет приема правилници за администрацията на органите на съдебната власт. Видно от очертания в чл. 342, ал. 2 ЗСВ обхват на законово делегираното на ВСС правомощие, с правилниците се определят звената на администрацията, функционалните им характеристики, организацията на работата в администрацията на органите на съдебната власт, длъжностното разписание, типовите длъжностни характеристики на съдебните служители, редът за провеждане на конкурс, условията за несъвместимост за съдебен служител и органите по назначаването им. Следователно, по своята правна същност и съдържание правилникът има характер на вътрешноустройствени правила, касаещи администрацията на органи на съдебната власт и организацията на тяхната работа. Висшият съдебен съвет като конституционно създаден, специфичен колективен административен орган на съдебната власт, чиято основна цел е да осигурява независимостта й, има точно определени административни и организационни правомощия, които включват и издаването на вътрешни актове от категорията на процесния. Разглежданият подзаконов акт съдържа правила от устройствен и организационно-технически характер и има за предмет на уредба функциите и организацията на работа на отделните звена от администрацията, подпомагаща правосъдните органи. От цялостния прочит на разпоредбите от глава шестнадесета, раздел III от ПАРОАВАС, където систематично е включена обжалваната норма, е видно, че същите регламентират организацията на администрацията на районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища и вътрешния ред на тяхната дейност и по-конкретно – визират задължения на съдебното деловодство, свързани с обезпечаване и подпомагане дейността на съдилищата. Изводът, че приеманите от ВСС правилници представляват вътрешни правила, се подкрепя и от Решение № 10 от 15.11.2011 г. по конст.дело № 6 от 2011 г. на Конституционния съд на РБ, който се е произнесъл в този смисъл. Ето защо, с оглед предоставената му от закона компетентност да приема правилници, характеризиращи се като актове от вътрешнослужебно естество, настоящият състав намира, че обжалваната разпоредба не е нищожна.
   Налице са обаче основанията на чл. 146, т. 4 и 5 АПК, обуславящи отмяната й като незаконосъобразна.
   Разпоредбата на чл. 123 ПАРОАВАС, която е с вътрешнослужебен характер, с оглед предвиденото в нея служебно прихващане на суми във връзка с процедурата по издаване на изпълнителен лист засяга права и законни интереси на гражданите или юридическите лица, които попадат в хипотезата й.
   Съгласно чл. 15, ал. 1 ЗНА нормативният акт следва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен, а видно от ал. 3 на същата норма, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.
   Общо правило във всички процесуални закони, прилагани от правосъдните органи, е, че за присъдените по делото разноски се издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд. Текстът на чл. 115, ал. 2 от правилника, на който се позовава жалбоподателят, възпроизвежда чл. 416, ал. 4 НПК – когато с присъдата е наложена глоба или са присъдени в полза на държавата обезщетения, съдебни разноски и такси, съдът издава изпълнителен лист и го изпраща на съответния орган за изпълнение. При всички случаи съдържанието на изпълнителния лист следва изцяло да кореспондира на съответния осъдителен диспозитив на съдебния акт, независимо дали е за обезщетение, разноски или други суми, присъдени в полза на една страна срещу друга, като това важи и за случаите на служебно издаване на такъв. От анализа на процесуалните норми в НПК, ГПК, АПК и ДОПК е видно, че служебно прихващане на суми при издаване на изпълнителен лист не е предвидено. Внасянето от страната, срещу която се издава изпълнителният лист, гаранция, лична сума, обезпечение и др. е въз основа на конкретно правно основание за изпълнение на определените в закона предназначение и функции и се освобождава или се задържа при предвидените в закона условия и ред – арг.: чл. 61 и 66 НПК. Дължимите суми, за които се издава изпълнителният лист, също се реализират по предвидения в процесуалните закони ред и способи в рамките на изпълнителното производство. Поради това служебно прихващане на тези суми по почин на съда с негово разпореждане и издаване на изпълнителен лист само за разликата между дължимата и наличната сума е недопустимо и в противоречие с установения правен ред, респ. влиза в колизия с един от основните принципи на правовата държава – принципа за законност. Същият извод важи и по отношение на регламентираното в чл. 123, изр. 2 от правилника правило, че ако присъдената сума е по-малка от гаранцията, се освобождава само разликата. При наличие на изрична законодателна уредба на изпълнителния процес във връзка със събирането на вземания и при отсъствие на законова възможност за служебно прихващане на следващите се от осъдителен съдебен акт дължими суми с налични суми по делото в полза на осъдената страна разпоредбата на чл. 123 ПАРОАВАС в нейната цялост се явява незаконосъобразна поради противоречие с материалния закон и като такава следва да се отмени.
   В заключение съдът счита за необходимо да отбележи, че влязлото в сила Решение № 500 от 16.01.2006 г., постановено по адм.д. № 5722/2005 г., касае текста на чл. 91 от отменения Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища, издаден от министъра на правосъдието на Република България (обн., ДВ, бр. 95 от 26.10.2004 г.; отм., ДВ, бр. 9 от 29.01.2008 г.), поради което хипотезата на чл. 177, ал. 3 във връзка с чл. 196 АПК е неприложима.
   Водим от изложеното и на основание чл. 193, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,    Отменя разпоредбата на чл. 123 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища, приет от Висшия съдебен съвет – ДВ, бр. 66 от 2009 г.
   Решението не е обжалвано по реда и в сроковете, предвидени в АПК, и влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“.